Купуването на агенти на влияние – основна задача на руските служби по света

За агентите на влияние, техните мрежи и организации, разликата между активността на агентите на влияние и шпионажа, за „руския свят” и съвременните руски емигранти.

Интервю на Дмитрий Хмелницкий за Cyprus Daily News.

Дмитрий Хмелницкий е историк, публицист, изследовател на темата за руските агенти на влияние зад граница.

През 1987 година емигрира от Съветския съюз в Германия, където живее и сега. Автор е на научни книги, монографии и множество публикации за съветското и постсъветското общество. Има редица публикации във френски, германски и израелски медии.


Източник: myrotvorets.news

Рязко нарастване на руската агентурна активност имаше през 2014 година, когато в допълнение към вече съществуващите, по целия свят започнаха масово да се множат фиктивни граждански организации, чиито корени са в Москва. Главната им цел тогава беше пропагандаторската подкрепа за анексирането на Крим от Русия. И оттогава всичко това нараства и нараства.

– Имате ли усещането, че в западното общество намалява интересът към темата за руските агенти на влияние? Ако да, с какво е свързано това?

– Не съм сигурен, че може да се говори за намаляване на интереса. Такъв особен интерес, общо взето, и преди не е имало. Както от страна на журналистите, така и, страхувам се, от страна на западните служби.  Занимавам се с тази тема от 2005 година. Тогава едни познати германски журналисти ме помолиха да уточня информацията за една фалшива „академия”, ръководена от КГБ, която действаше активно в Германия. Всъщност, едва след разследването се изясни, че е ръководена от КГБ. А на пръв поглед изглеждаше абсолютно безобидно.  След разобличаващите публикации в германската преса всичко приключи с разформироването на тази „академия” в Москва.

Оттогава започнах да се интересувам от темата за руските агенти на влияние и започнах да я изучавам системно. Мога да кажа, че рязко нарастване на руската агентурна активност имаше през 2014 година, когато в допълнение към вече съществуващите, по целия свят започнаха масово да се множат фиктивни граждански организации, чиито корени са в Москва. Главната им цел тогава беше пропагандаторската подкрепа за анексирането на Крим от Русия. И оттогава всичко това нараства и нараства.

– Може би през 2019 година вече не се занимават толкова с тази тема?

– Не мисля, че не се занимават, просто много малко е изследвана. Аз я изследвах и в резултат на това се появи серия публикации. Борис Райшустер я изследваше – издаде една или две книги по тази тема. Има още няколко души, които се занимават системно с това, но в други аспекти. Например, връзката на путинския режим с организираната престъпност, прането на пари и т.н.  Не знам някой друг да се занимава със системно изучаване на дейността на путинските агенти на влияние. Макар че, най-вероятно, някой се занимава. Но на тази тема наистина има много малко публикации.

Германия, където, както и в Кипър, има голям процент емигранти от СССР и Русия, просто е наводнена с такива кръстосани мрежи от агенти на влияние, всяка от които работи за своя отделна целева група.

– Към темата за агентите на влияние като че ли се е формирало някакво повърхностно отношение – няма такова нещо, всичко това са глупости, не може да бъде. Защо е това отношение според вас?

– Мисля, че е от неразбиране на ситуацията. Купуването на агенти на влияние е било много важна задача още за съветските  спецслужби, от началото на 20-те години. Тогава ОГПУ /Обединено държавно политическо управление, създадено през 1923 г. – управление за държавна сигурност на новосъздадения СССР – б.пр./ , както впоследствие и НКВД, се занимава масово с вербуване на западни политици, писатели, творци, учени  – на всички. Целта е обработване на западното обществено мнение в своя полза и шпионаж. Имало е много хора от рода на Ромен Ролан, Джеймс Олдридж, „Кембриджката петорка”. Също така и руската емиграция в Европа тогава е крайно благоприятна среда за дейността на агентите на ОГПУ-НКВД-КГБ.  Присъствието им в тази среда е масово. Днес ситуацията се повтаря в още по-успешна форма.

Фактически невъзможно е да се определи границата между дейността на агентите на влияние  и шпионажа. Да допуснем, че агентът на влияние получава достъп до някаква секретна информация, ако той е, например, политик, или е задействан в някаква гражданска дейност на високо политическо ниво. Или е инженер, например, ядрен физик. Подобни хора навремето открадват за Сталин от американците технологията за производство на атомни бомби. При това тези хора не са били шпиони в истинския смисъл на думата.  Те са били агенти на влияние.

Същото се случва и сега. Много е трудно някой да бъде уличен в шпионаж. Това се случва от време на време, но рядко. За целта шпионинът трябва да бъде хванат „в крачка”, в момент на кражба или купуване на секретни материали, на опит за вербуване на някой политик или учен. Това са единични случаи. А агентите на влияние са стотици хиляди и при това те не нарушават никакви закони. Германия, където, както и в Кипър, има голям процент емигранти от СССР и Русия, просто е наводнена с такива кръстосани мрежи от агенти на влияние, всяка от които работи за своя отделна целева група.

Аз разполагам с примерен списък на подобни организации, той е просто огромен. Съществува, например, един организиран на най-високо правителствено ниво Германско-руски форум (Deutsch-Russisches Forum e.V.) Той просто е пълен с германски агенти на влияние от политическите кръгове, като се започне с бившия премиер-министър на Бранденбург Матиас Плацек.

„Руският свят” чрез своите културни организации се занимава с патриотическата обработка на руските емигранти, както от първо поколение, така и техните деца и внуци. Повече от успешно. Има организации, които работят с десните германски партии – големи и малки. Успоредно с това съществуват групи, които работят с левите германски партии. Има групи, които специално обработват студентите. Има литературни организации, които се управляват от руските посолства. Има многобройни псевдонаучни „институти” и „академии” с международни филиали и специфичен персонал. Има псевдо правозащитни организации.

Има спортни организации, например, клубове за бойни изкуства, които в големи количества днес се роят по целия свят и чиито корени явно водят към КГБ или ГРУ.  Има германски организации на ветераните от съветско-руските специални войски, например, десантчици, и на тези от ГДР. Има задгранични организации на бивши студенти от съветски вузове. Да речем, в Германия (както и в много други страни) има клуб на завършилите МГИМО. Ясно е, че чужденците, учили по съветско време в МГИМО, не са могли да не бъдат свои хора за КГБ. След това те са се върнали в своите страни като агенти на службите.  Не мисля, че днес ситуацията с чуждестранните студенти в руските вузове е по-различна.

Съществуват специални организации, обединяващи руски учени, които са емигрирали и са се оказали на добри позиции на Запад. Естествено, че един професор от някой голям западен университет, на когото предлагат лаборатория в Русия, където той два месеца в годината при прекрасни условия извършва изследвания и обучава аспиранти, няма да има тайни от руските си работодатели. Има ги и бившите служители на службите на ГДР, които никога не са прекъсвали връзките си с Москва и маскират дейността си, например, като частни детективски агенции или охранителни фирми. Различните видове подобни организации могат да бъдат изброявани много дълго.

А творческите хора напразно си мислят, че тях няма да ги вербуват. Те вече са били вербувани. В момента, в който са взели пари и участват в това събитие, те вече не представляват опасност за руската страна. 

– Какво ще кажете за организациите, свързани с културата? Художници или артисти са на мнение, че е в реда на нещата да участват в събития, организирани от културните центрове – „ние не им трябваме, нас не могат да ни използват или вербуват”. За какво са му на „руския свят” художници или участници в някакъв клуб за поезия? Каква може да бъде условната полза от тях?

– Литературните организации включват пишещи хора, които са заинтересувани техните  публикации да бъдат финансирани. При необходимост те ще пишат каквото трябва, ще говорят каквото трябва, ще участват в промосковски конгреси и конференции, които се провеждат на Запад. При художниците е същото. Всяко културно събитие, финансирано от Москва, има цел: проникване в съответните кръгове – това са срещи, запознанства, контакти. Това дава възможност за вербуване.

Например, на откриване на изложба или някакво невинно художествено събитие идват най-различни хора. И политици също. Това е още една стъпка в дълбочина в западното общество. А творческите хора напразно си мислят, че тях няма да ги вербуват. Те вече са били вербувани. В момента, в който са взели пари и участват в това събитие, те вече не представляват опасност за руската страна. Те никога повече няма да се противопоставят. Това е такава форма на вербуване, успешен начин за влияние върху западната и емигрантската културна среда. Тези хора вече няма да подпишат безбройните протестни писма и петиции, които сега по различни поводи подписва творческата интелигенция, която е в опозиция на Путин. Това е вербуване.

– Виждате ли днес ренесанс на съветското ОГПУ, възраждане на държавното политическо разузнаване, което похищава генерали, вербува всички наред и т.н.?

– Да, разбира се. 20-те години на миналия век са златен век за дейността на ОГПУ на Запад, защото тогава там има няколко милиона руски емигранти. Сред тях съветските органи се чувстват като риба във вода – може да бъде вербуван който и да е за каквото и да е. Тогава изобщо не е било ясно кой е вербуван, а кой – не. Впоследствие тази среда някак си се разсредоточава, броят на хората намалява.

Кирил Хенкин, който навремето написа блестящите книги „Руснаците дойдоха” и „Ловец нагоре с краката”, бивш служител на НКВД, емигрирал в Израел, изрази твърда увереност, че съветското правителство специално е разрешило т.нар. „еврейска емиграция” в края на 60-те и през 70-те години. Целта е била да се създаде на Запад среда, благоприятна за дейността на съветското външно разузнаване. Според слуховете около 50 % процента от емигрантите, заминаващи формално за Израел /голяма част от тях през Израел заминават за САЩ и други страни в Америка и Западна Европа – б.пр./, подписват споразумение за сътрудничество още преди заминаването си. Аз самият напуснах СССР по този начин и съм готов да повярвам в това.

–  Тези хора са били лесна плячка за КГБ…

– Дори онези, които не са подписвали споразумение за сътрудничество, също са били лесна плячка, защото традиционният страх от КГБ не е изчезвал. А днес по света има милиони и милиони емигранти от бившия СССР и я няма „желязната завеса”, така че възможностите на московските служби са нарастнали рязко. Главното е, че под формата на културни дружества, които с помощта на „руския свят” популяризират руския език по московски програми, успешно се възпитават нови поколения патриоти-путиноиди. И то твърде успешно. В неотдавнашните масови расистки демонстрации срещу приемането на мигранти в Германия участваше основно второто поколение руски емигранти, което е израснало на Запад – 30-40-годишни. Утре по улиците ще излязат техните деца.

По-голямата част от емигрантите, уви, са расисти, националисти, антидемократи просто заради традиционното съветско възпитание. А това, че са заминали... ами защо да не заминат, ако има възможност да се живее по-добре. 

– Огромен брой руснаци, бивши съветски граждани, които са заминали на Запад, в Америка или Канада, се ползват от всички блага на демократичните страни, имат социални гаранции, работа, недвижими имоти, учат децата си в университети, но при това беззаветно обичат Путин, обичат Русия, ходят на паради на 9 май и на други подобни събития. Как може да бъде обяснено това?

– Според мен това се обяснява много лесно. Аз напуснах Съветския съюз преди 32 години с мисълта, че най-накрая ще живея сред нормални хора и ще забравя цялата тази съветска мерзост и гадост. Но тази гадост ме настигна след 2000-та година. Изведнъж в Германия тя се оказа невъобразимо много.

Мисля, че обяснението е следното. Дисидентите, хората, които заминаваха, защото не харесваха съветския режим, и по съветско време бяха много малко. Хората заминаваха главно, за да подобрят материалното си положение, да пътуват по света, да печелят пари и т.н. Това бяха обикновени съветски хора, които нямаха друг мотив да напуснат страната, освен появилата се възможност да живеят по-добре.

Същото е и днес. Емигрантите, които обичат Путин, не са политически емигранти; те не разбират защо Съветският съюз е бил лош. И не разбират какво й е лошото на днешна Русия. Те не разбират по какво демократичните страни се различават от нея. Те са абсолютно убедени, че в Русия всичко е нормално. Те се ползват от благата на демократичната система, без да разбират какво представлява тази система.

На нас всъщност не са ни давали такива знания. Съветското училище беше ужасно. Мисля, че сегашното руско училище не е много по-добро. Ние не сме получили набора от демократични принципи и възгледи, който се дава в западните училища. Единици са стигнали до това със собствения си ум и понякога доста изкривено. Но по-голямата част от емигрантите, уви, са расисти, националисти, антидемократи просто заради традиционното съветско възпитание. А това, че са заминали... ами защо да не заминат, ако има възможност да се живее по-добре. Това е. В много случаи западното училище просто не е в състояние да прекъсне рефлексите, зададени от домашното възпитание.

– В същия дух те възпитават и децата си. Колко време трябва да мине, че да се изпари тази зараза от главите? Колко поколения трябва да се сменят?

– Мисля, три-четири.  Защото всъщност асимилацията действа. Второто поколение емигранти като правило е до голяма степен руско. И като култура, и като манталитет, и като домашен език. Третото вече не в такава степен, а четвъртото вече най-вероятно ще бъде в основната си маса повече или по-малко нормално, западно. Както се е случило с първата вълна руски емигранти от 20-те години. Нейното трето поколение вече фактически не е било съветско, руско. Но нямаме избор, трябва да се борим с това и да чакаме. Няма друг начин. Но е задължително да се борим.

– В някои европейски страни има ли  политически партии, организирани от рускоезични? Виждали ли сте подобно явление?

– Виждал съм, естествено. Това бяха доста неуспешни опити. Например, още през 2004 година имаше опит да бъде създадена „Руска европейска партия”,  която днес съществува под формата на така нареченото гражданско движение „Европейски руски алианс”. Имаше и една мъртвородена „Партия на новите европейци”. През 2013 година имаше един много смешен опит да бъде създадена в Германия партия от „руски немци” – „Единство” („Die Einheit”). Начело на тази партия стоеше явен агент на КГБ от средите на „руските немци”. Мисля, че във всички страни е имало опити да се направят подобни неща, но тези опити са били неуспешни. Стратегическата им задача е да попаднат в Европейския парламент.

Днес в Германия много по-успешно се развива едно друго направление. Много популярна сред емигрантите е крайнодясната партия „Алтернатива за Германия” (АзГ) /също създадена през 2013 г. – б.пр./. Тя е проруска, тя е крайнодясна и има голяма подкрепа сред руснаците. В Бундестага има двама депутати руснаци и това са расисти от „Алтернатива за Германия”. АзГ днес е едва ли не третата по броя на членовете партия в Германия и получава финансиране от Москва. Съществуват директни връзки между ръководството на партията и Москва. Същото е и в партията „Леви” („Die Linke”). В Германия една нова руска партия няма шансове да се закрепи, затова се действа чрез дружески партии. В други страни, където има много руснаци, се случва приблизително същото.

Германските служби работят за правителството и по негова поръчка. И ако правителството не им възлага да идентифицират руски агенти на влияние, то те не го правят... А ако става въпрос за някаква малка страна, където всички нужни хора са „обхванати”, то тогава службите са безсилни.

– А службите на западните страни знаят ли за агентите на влияние, оценяват ли опасността от тях? Да речем, президентът се среща с един агент, с втори, с трети. Защо медиите знаят за подобни агенти, а службите за сигурност не знаят?

– Германските служби работят за правителството и по негова поръчка. И ако правителството не им възлага да идентифицират руски агенти на влияние, то те не го правят. Освен това, задачите им включват само събиране на информация. Това все пак не е полиция. В Германия службите не могат да арестуват никого. Те могат само да получават и да събират информация, могат да разговарят с хората, които са предизвикали интереса им, но неофициално. Сигурно при вас в Кипър е същото. А ако става въпрос за някаква малка страна, където всички нужни хора са „обхванати”, то тогава службите са безсилни.

В Германия съществува друг проблем – службата, която се занимава с държавната сигурност и защитата на конституцията, е доста малобройна. Просто е несъизмерима на брой с тези, с които трябва да се бори. И се бори главно с онези, които могат да представляват физическа заплаха и които в крайна сметка могат да бъдат арестувани: реални терористи, организирана престъпност, шпиони.

А агентите на влияние… Ами те фактически нищо не нарушават. Следенето им изисква гигантски усилия и много кадри и в крайна сметка не дава практически резултат.  Но защо службите не се занимават с аналитика, това вече не знам.

– И точно тук медиите биха могли да помогнат…

– Тук в Германия се убедих, че в много случаи медиите са по-влиятелни и могат да направят много повече от службите. Защото службите събират информация и я предават на правителството, но нямат право да обнародват нищо. Затова понякога предават някаква важна информация на журналистите. И медиите вече по-нататък сами започват да търсят, да извършват собствени разследвания. Точно публикации в медиите могат да разрушат тази система. Германските медии няколко пъти постигнаха голям успех и нанесоха тежки удари по организациите на московските специални служби, като просто публикуваха своите разследвания и назоваха имената на високопоставени агенти на влияние.