На 12 февруари празнува рождения
си ден подполковник Валерий Гудз – командир на 24-а механизирана бригада, който
воюва на фронта в Донбас от 2014 година. Дотогава е бил учител и треньор по
бокс. През 1992 г. е завършил Рязанското висше десантно военно училище, служил
е в украинската армия, която поради ред причини напуска през 2001 г.
Един боеви офицер, за когото
подчинените му и всички, които го познават, говорят само със суперлативи.
...За пръв път видях Валерий Фьодорович една
ранна зимна сутрин в Авдеевка /град в
близост до Донецк – б.пр./. Тичаше край пътя, свързващ коксохимическия
комбинат и града. Сам, в спокойно темпо. Той прави това постоянно, без изключения
и самооправдания. Казва си думата дисциплината: много години е работил като
треньор по бокс в родния си град Бориспол – недалеч от Киев. Първият ни
разговор се състоя преди прощаването с
бойците, загинали в т.нар. „промка” /от
„промишлена зона” – един от районите на Авдеевка на самата фронтова линия и
едно от огнищата на най-ожесточени сблъсъци с противника – б.пр./. Късно
през нощта Валерий Фьодорович ми разказваше за момчетата, завладели нова позиция
с цената на живота си. Усещах физически болката на командира и непролятите му сълзи.
Той помни по име всеки един от своите загинали бойци. Разрешението на такъв човек
да си редом с него и да наблюдаваш работата му беше израз на огромно доверие от
негова страна.
„През
миналия век вече съм бил командир на батальон”
- Много бойци се възхищават от
случая, когато сте бил ранен: куршумът ви е одраскал по лицето, но сте продължили
да командвате боя...
- Тогава край Старобешево много
ми провървя. Отидохме там да пробием коридор за нашите бойци, които се оказаха
в Иловайския „котел”, и да заемем мостовете. Заехме един мост, спряхме, определихме
позициите. Аз ги обиколих, разпределих танковете. Тогава имах пет танка. Оставаше
да разпределя нашите 15 БМП. Хората тогава бяха още неопитни. Едва ли не за
всяка машина трябваше да се погрижа лично, да организирам прикритие от
пехотинци. И в този момент един спецназовец с позивна Снайпер ми докладва, че
бойците са видели петима неизвестни, които се появили, огледали всичко и си
тръгнали. Кипнах, свалих си каската и я захвърлих: „Защо не стреляхте?” И изведнъж
свисти куршум, одрасква ми слепоочието, теква кръв. А аз извеждам танковете на
огнева позиция. Когато бойците ме видяха в такова състояние, всички тръгнаха
след мен. Това беше класика. Взривове, артилерийски обстрел... Но моите войници
всъщност имаха нужда от нещо такова за повдигане на бойния дух... След като
свърши боя, ми обработиха раната. Полежах три дена и отново воювах.
- Вие се присъединявате към
армията, когато започва войната...
- Да. Дотогава работех като
учител по чужд език...
- Сред вашите ученици са боецът
от 79-а николаевска бригада Виталий Горкун (на снимката вдясно), който
воюва в Донецкото летище през есента на 2014 г., а след демобилизацията постъпва
в патрулната полиция и скоро след това става началник на патрулната полиция в
Мариупол. Ваш ученик е и журналистът от телевизия ICTV Тарас Корниюк (на
снимката вляво), който прави репортажи в най-горещите точки, като постоянно
рискува живота си. Разбрах това случайно, разговаряйки с момчетата. Често ли
срещате на фронта свои възпитаници?
- Случвало се е. Винаги е приятно
да видиш свои хора. И фактът, че много от момчетата, които тренираха бокс при
мен, отидоха на фронта като доброволци, говори най-вече за това, че нашите
спортисти имат характер и позиция. Много от тях ми звънят. Поне десет секунди,
но се старая да поговоря с тях. Когато съм вкъщи, някой непременно ще дойде да
пием чай.
Но когато дойдох в бригадата, на много
хора не им беше много приятно, че ги командва някакъв учител. Имаше даже един
такъв случай, когато започнах да командвам батальон. Тръгвам с колата, а след
нея тича един войник, Саша се казва. Умно, почтено момче. Тича около петстотин
метра. Какво иска? Спирам. „Какво има, Саша?” – „Вие наистина ли сте завършили
десантно училище?” – „Наистина”. Чак се разсмях. Фактите са следните: през 1988
година постъпих и през 1992 завърших рязанското десантно училище. И през
миналото столетие вече съм командвал батальон.
- Защо напуснахте армията?
- Аз самият допуснах много грешки.
Пък и малко ми помогнаха. Много обичах армията... Но на младини имах гореща
кръв. Не мога да кажа, че вече съм се успокоил... Попаднах в една банална
ситуация. Един мръсник войник заедно с цивилен пият водка. И заедно започват да
се гаврят с млад войник, нанасят му побой. Като започнахме да изясняваме какво
е станало, нарушителят от обвиняем изведнъж се превърна в пострадал. А става
дума за 2000-та година. Военните поделения се съкращаваха. Прокуратурата
трябваше да демонстрира дейност – че се бори с нарушенията в поделенията. И
демонстрираха... А аз настоявах на своето, търсех справедливост. Тогава ми се
нахвърлиха. Командирът на бригадата получи разпореждане да не ми се присвоява поредното
офицерско звание (майор) и да не ми се позволява да постъпя в академията. Но
командирът направи така, както сметна за необходимо. Получих званието, а от
академията дойде покана. Това непослушание обиди някои хора... Започнаха да ме
притискат. Аз бях толкова ядосан. В мен кипеше обида. Синът ми беше още малък –
на шест години. Жена ми беше бременна с дъщерята. И в този момент такъв взрив,
скандал. И аз напуснах армията... Сега бих искал да седна на една маса с онези
хора и да ги попитам защо се отнесоха така с мен. Аз много обичах армията, исках
да продължа да служа.
„Аз не дойдох в армията, дойдох
на война”
 |
| В. Гудз при проверка на постовете на фронтовата линия край Донецк Снимка: Дмитрий МуравскийДжерело: https://ua.censor.net.ua/r446159 |
Когато започнаха събитията на
Майдана в Киев, почувствах надежда, разбрах, че е възможно да променим живота
си. И да си кажем истината: много неща вече се промениха. Да, казват, че някъде
се опитват да връщат рушветите, да въвеждат нови схеми, но вече не е както
преди. Във всеки случай вече изграждаме правова държава. Да, плащаме за това с
кръвта си. А при Простака, както са наричали Янукович в затвора, как беше? Неговите
опричници решават да убият някого, който не им отърва, и го убиват. И никой не
понасяше никаква отговорност за това. Сега се опитваме да превърнем Украйна в правова
държава.
През 2014 г. получих повиквателна.
И аз дойдох не в армията, а дойдох на война. Честен, храбър – всичко това са
само думи. След Краснопартизанск, след Изваринския котел не можех да спя, преди
да тръгнем. Беше страшно. Разбирах прекрасно къде отивам и къде повеждам хората.
Но такава стана нашата реалност.
В бригадата ме назначиха да
командвам взвод. Един от най-страшните боеве беше в района на Краснопартизанск.
Моите наблюдатели забелязаха движение на хора в слънчогледите. Ту тичаха
изправени, ту пълзяха по откритите места. Отначало дори предположих, че някои
от нашите се връщат, след като са се отлъчили самоволно. Но бързо разбрах, че
все пак са сепари /от „сепаратисти” –
б.пр./. Тръгнахме трима да им пресечем пътя. Най-близо до противника се оказа
един от танковете, който беше в горичката. И един танкист хукна преди нас. Заобиколи
враговете откъм гърба. Обкръжихме групата. Танкистът започна да стреля във
въздуха и да вика: „Излизайте. Какво се криете?” Стеснявахме кръга, приближавахме
ги все повече и повече. И изведнъж, абсолютно неочаквано, противникът откри огън.
За пръв път в живота ми всичко ставаше на толкова близко разстояние. Танкистът падна
веднага – беше 200 /убит – б.пр./... Беше
на около три метра от противника. Стреляха в него в упор. Когато по-късно взехме
тялото му, преброихме около тридесет входни отверстия... В нашата група един
боец веднага беше ранен в крака и падна. Аз и още един залегнахме и открихме
ответен огън. Успокоихме врага. Какво означава това? Направихме ги 200... Извикахме
на помощ БМП. Всъщност не знаехме дали наблизо няма още някой... Под прикритието
на бронираната машина приближихме телата. Двама бойци без документи. На външен
вид чеченци, завързани зелени ленти на ръкавите...
В такъв близък бой съм участвал
три пъти. Казвам го без никаква гордост.
Психологически изобщо не е лесно
да се изправиш и да тръгнеш срещу куршумите. Това го разбират хората, които са
се изправяли и са тръгвали на бой. Обърнете внимание: днес десантчиците най-малко
от всички участват в престрелки. Защото през лятото и есента на 2014 г. най-вече
те поеха тежестта на войната. Затова сега откриват огън само при крайна
необходимост. Не стрелят напразно.
„Такива офицери като Андрей
Жук и Андрей Кизило вече промениха украинската армия”
- Как мислите, за тези три години
възроди ли се нашата армия?
- В основата на армията са
войникът в окопа, командирът на взвода и командирът на ротата. На един командир
на батальон според мен му е много по-трудно, отколкото на командир на бригада. Той
е по-близо до хората, носи отговорност за всеки боец. Командирът на бригадата
има повече власт, повече пълномощия и връзки, благодарение на което по-лесно
решава много въпроси.
Провървя ми, че воювах заедно с
Андрей Жук и Андрей Кизило. Че бях близо до тях. За мен това беше огромна чест.
И двамата бяха свръхпочтени хора във всичко. Даже в отношението към противника.
А ако така се отнасят към врага, значи към своите ще се отнасят още по-грижливо.
Съпругата на Андрей Жук е родом от Донецка област. С каква топлота говореше той
за дядо й, който беше останал в окупирания Донецк! Да, в боя нямаше жалост към противника.
Но никога не си е позволил да удари пленник.
На 27 май се навърши една година
от гибелта на Андрей Жук... Много исках да отида при него, на гробищата. Не стана,
ситуацията не позволяваше да се измъкна дори за ден...
 |
| Андрей Жук Загинал край Волноваха на 27.05.2016 г. |
Андрей беше служил като
граничар, беше напуснал армията. Дойде в бригадата, когато я окомплектовахме
допълнително, стана командир на взвод. Воюва една година и го повишиха –
назначиха го за командир на щаба, а скоро след това – за командир на батальон.
 |
| Андрей Кизило Загинал край Авдеевка на 29.01.2017 г.Джерело: https://ua.censor.net.ua/r446159 |
Хора като Андрей Кизило и Андрей
Жук вече промениха армията. Жалко, че ги загубихме. Но идват други млади офицери.
Цялата надежда е в тях. С удоволствие наблюдавам Андрей Верхогляд, Роман
Дармограй, Вася Тарасюк... А Да Винчи! Това е позивна на Дима Коцюбайло –
командир на щурмова рота на доброволческия корпус „Правий сектор”. Той е само
на 21 години, но това е един от най-добрите бойци, които съм виждал на тази
война. Какъв дух има. Истински воин! А Лена – командир на минохвъргачна батарея!
За да воюва човек така, както воюват те, това трябва да му е в кръвта. А ако
заедно с високия дух е налична и добра физическа форма, тогава получаваме
супербоец.
На война главното е дисциплината.
Но без висок дух дисциплината е невъзможна. Имах един танкист. По време на
учения беше най-добър на стрелбите. Но на фронта не можеше да излезе на огневата
линия. Психологически не беше готов.
На второ място е състоянието на въоръжението
и техниката.
На трето – доколко офицерите са
грамотни и умеят да воюват. Колкото и да е добър един шахматист, ако фигурите
се пръскат по дъската, той няма да може да ги управлява. Наблюдавам доброволческите
подразделения. При тях има невероятна организация и дисциплина. Затова и воюват
добре. Много неща могат да се научат от тях. Макар че през 2014 г. край Белая
Каменка исках да вдигна на бой доброволците и не успях. Страшно им бях ядосан. За
малко не си погубих хората там. Тогава доброволците не умееха да щурмуват. А сега
съм във възторг от тях. Санта и подразделението му – това е идеална работа на
фронта. Давам го за пример на своите.
- Какъв беше най-тежкият ви
бой?
- Това не беше бой – казва след
размисъл Валерий Фьодорович. – Беше една ситуация. На 27 май, когато загина
Андрей Жук, отначало ми доложиха, че Маугли (това беше позивната му) е тежко
ранен. Докато изяснявахме ситуацията, кое как е станало, мина един час. След
това отивам в болницата. Казват ми – край, Андрей е 200... След това имах нужда
поне за час да остана сам. Но нямаше време, трябваше да се воюва, да не
позволим на диверсионно-разузнавателната група да се изтегли. Отсреща сериозно
прикриваха своята група. Това най-вероятно бяха руснаци. Всичкото оръжие, което
имаха, беше руско производство. 152-милиметровите гаубици започнаха да стрелят с
голяма точност по нашите позиции. Наложи се да задействаме танкове. Едва след
едно денонощие успях да остана сам. Връщах се от съвещания и изведнъж осъзнах какво
точно се е случило. Беше страшно...
И още един момент... В началото
на войната загина наша разузнавателна група. Организираха наблюдателен пост
и... три момчета загинаха. Никога няма да забравя този телефонен разговор: „Имаме
трима 200. Останахме аз и още един човек”. В такива моменти ми се иска земята
да се разтвори под краката ми...
За Валерий Фьодорович е
мъчително да си спомня всичко това.
- Загинаха двама спецназовци -
продължава подполковникът. – Аз им издавах заповедите. И посрещнах телата им. Като
разбрах за гибелта на групата, първото ми желание беше да се кача на колата, да
се махна и никого да не виждам. Да, като някакъв страхливец и подлец. Трябваше
да намеря в себе си сили, да видя загиналите, да погледна лицата им. Аз съм им
издавал заповедите!
- Трудно ли ви е да работите с
мобилизираните? Идват най-различни хора...
- Всички командири могат да въздействат
на личния състав само с личния си пример. Например, възхищавам се от генерал
Андрей Ковалчук. При него обучението е базирано винаги на личен пример. Михаил
Забродский, командващият ВДВ. Много го уважавам, макар че не веднъж сме имали
търкания. Когато командваше бригада, винаги вървеше напред заедно с бойците. Колко
атаки е провел! Цялото управление беше заедно с бригадата, а не отзад или в тила.
През 2015 г. един мой подполковник
и прапоршчик попаднаха в засада. Обкръжили са ги трийсетина човека. Изходът от
боя е бил ясен. Противникът е прекратил огъня и им е предложил да се предадат. Момчетата
са отказали и загинаха. Взели са телефона на прапоршчика, обаждат се на
последния номер. Беше моят. Отговорих. Разговаряха нагло. А буквално ден преди
това върнах на врага десет техни убити. Заедно с Андрей Жук отидохме и предадохме
телата. И сега им казвам: дайте ни нашите загинали. Отговорът беше „Не”. По-късно
разбрах, че от същия телефон са звъняли на жената на загиналия. Крещяли са й: „Ти,
такава-онакава... Твоят ми лежи тук в краката ранен, хрипти, заминава си.” Свръхцинизъм!
...
 |
| Ситуацията в зоната на бойните действия в Източна Украйна на 13 февруари 2018 г. Министерство на отбраната на Украйна radiosvoboda.org |
Тук, в Авдеевка, е моята работа.
И съм длъжен да я върша както трябва – от това зависят човешки животи. Всяка
моя стъпка е с цел да запазя живота на момчетата.
В промишлената зона на Авдеевка сме
вече шест месеца. Когато идвахме, по пътя спорих с шофьора: е колко е тази „промка”
– 50-100 метра. Какво има да й се удържа? Бъркал съм. Това е стратегически много
важно място. Завзехме позиция „Орел”, загубихме едни от най-добрите офицери и войници,
но в крайна сметка разширихме нашата зона на влияние.
И сега е естествено, че противникът
иска по всякакъв начин да се реваншира, иска да постигне примирие. Опитва се да
съвмести несъвместими неща. Но ние разбираме, че винаги, докато трае „режим на тишина”,
врагът извършва ротация, усилва позициите си.
Колкото повече позиции заемаме, толкова
по-активно противникът стреля именно по тях, не открива огън по града и мирните
райони. Отдалечаваме се от Авдеевка, заемаме позиции в полето, в гората. Съответно,
по-малко страдат мирните жители. Най-вече стрелят по града, за да могат, след
като се появят жертви, да издействат режим на тишина и за половин, един ден да
се подготвят за нови бойни действия.
- Вие сте от Бориспол. По-рано
били ли сте в Донецка област?
- Никога. Но хората тук са нормални.
Започваш да разговаряш с тях и разбираш, че са доверчиви. В това им е проблемът.
Те възприемат и попиват тази информация, която им се дава. Затова и Русия успя
да ги настрои срещу нас. Много съм разговарял с хората и в Краснопартизанск, и
във Волноваха, и в Авдеевка. Да, има ненормалници и садисти. Затова трябва да
се воюва, да се защитава страната, за да не могат такива да плъзнат из цяла Украйна.
Превод от руски със съкращения
Няма коментари:
Публикуване на коментар